Светло тъмно, светло тъмно

Светло, тъмно, светло, тъмно. Си или не си? Не зная. Не виждам. Не мога да чуя. От дълбокото те викам. От дълбокото ме викаш, за да ме заграбиш. Да ме загробиш, да ме заровиш. Жива. Като семенце под земята. Като цвете. После ще ме сечеш като бурен. Като развилнял се плевел, като бял татул ще ме сечеш и ще плачеш над мен като острие над най-любимата си рана. Светло. Тъмно. Светло. Тъмно. Раните пеят. Как пеят само. Чуваш ли ги? Аз не мога. Не чувам друго освен как камъните растат. Много много бавно. Небето е толкова тежко. Непосилно. Натиснало е земята като излъскано желязо. Как се лети в такова небе? Каменни птици се реят застинали като снимки. Ти притежаваш ли птиците? Притежаваш ли мен, когато си спомням. Или само когато забравям. Сънуваш ли вятъра с име на скитник и цвят на буря. И кошмарите имат ли отражение в огледалото на очите ми или се носят безименни и непознати от обратната страна на слънцето. Слънцето има такава страна. Мракът на слънцето, който никога не се разкрива. Върти се в центъра и засмуква невидим. Свещ ли си, да те духна за да се запалиш, камък ли си да те докосна, за да се разцепиш, вода ли си да те отпия, за да замръзнеш? Или си направен от нищо? Най-страшното нищо. Не зная, не виждам, не мога да чуя. Раста и се смалявам. Изгарям и изчезвам. И пак порасвам навътре. Бял татул под земята. Бял огън вътре в тебе. Но кой си ти? Си ли? Или не си? Светло. Тъмно. Светло. Тъмно. Все по-навътре и по-навътре. Чак докато всичко става леко. Леко като пух на вятъра. Леко като сънено перо. Леко като дъх. Като дух. Като безшумнa въздишка. Толкова тиха, че всички каменни птици се превръщат в сняг. Светъл над тъмната земя. И остава тишина като кристал. Като сол. Като сън. Като нещо, което няма име. От дълбокото те викам. От дълбокото ме викаш за да те събудя. Събуди се цвете. Събуди се…