В гората с железните дървета
съм се изгубила.
В полето с лилавите макове
съм заспала и още не съм се събудила.
В градината с тъмносините рози
съм се убола отдавна на тръните.
Сириус е студена, далечна, красива.
Небето е нейно.
Вечерницата е пленена зад хълмовете.
Там не можеш да я видиш.
Луната е зад хоризонта.
Хълмовете са теменуженосини,
с хладен оттенък на зима.
И железните клони над тях се издигат
да докоснат небето. Сириус е красива.
Тя не слиза. Небето е нейно.
А аз съм се изгубила
и търся север от погрешната страна на небето.
Не го намирам. Розите са все по-сини. Събуди ме!
Сириус е толкова далече.
И никога не слиза…