Ален мак с цветчета като капки кръв, отронили се някъде от дъното,
на някакво сърце отдавна уморено да прелива, да се пръсва…
полето е осеяно с такива капки кръв, искрящи и рубинени,
нежни цветове от вятъра превили се, упорстват крехки да не се откъснат.
А вятърът е силен, вятърът е яростен и гневен и фучи от бесове и от емоции,
маковете са красиви, тъй красиви, сякаш малко горди, но понякога напразно са упорствали.
Отронват се листенцата, политат като странни пеперуди разтанцувани
и остава само опиумът да лежи безкрайно уморен накрай стъблото, тежък и притихнал,
с обещание за лепкава наркоза, за утехата на сънища от някой друг сънувани,
за да дари забрава там, където станало е до непоносимост тихо.
Дали е цвете бил, дали е лек, дали отрова е или пък само капка кръв насред полето –
нежен ален мак със скрита тайна в своя опиум, със странни отношения със вятъра…
Бурите не са различни в свойта сила и бушуват и в небето, и в сърцето,
и разпръскват цветовете на безброй прекрасни, но опасни в своя страх,
опасни в своя гняв червени макове…