Една жаба се разхожда в лабиринт.
Лута се дълго и накрая среща един плъх.
Заговарят се,
вървят известно време заедно,
стигат разклонение
и поемат в различни посоки.
В лабиринта все още има една жаба и един плъх.
Подозирам, че и на двамата им е малко самотно,
но лабиринтите са коварни.
Поемете ли в различни посоки,
едва ли ще се намерите отново.
Но е трудно за една жаба и един плъх
да постигнат съгласие накъде да вървят.
Трудно е да направят компромис,
а и компромисите често са коварни.
По-коварни даже от лабиринтите.
И така една жаба
се разхожда в един лабиринт
и се надява на нещо.
Ние не знаем на какво се надява жабата.
Може би да излезе от лабиринта?
Може би да стигне до центъра му?
Може би да срещне някого?
Дори плъх?
Особено плъх.
А може би не.
Там някъде има и един плъх.
Но той на какво се надява нас не ни интересува.
Ние се занимаваме с жабата.
Защото така започнахме.
Всичко започва и свършва с жабата.
Така сме свикнали.
Защо да променяме фокуса?
Стигнахме разклонение.
Стигнахме задънена улица.
Стигнахме до някъде.
И сега накъде?
Към какво?
Към кого?
Това вероятно са мисли на жабата.
Но може и да не са.
Едва ли са на плъха, който не ни интересува.
Но може и да са.
Може да са на когото си решим,
Само не нашите.
Не и нашите.
Все пак ние не сме някакви
жаби
и плъхове
в лабиринт.
Нали?